*Изследването е направено в рамките на проект „Противодействие на злоупотребите в името на честта в социален и правен аспект”, финансиран от Фонд Активни граждани на България
** Адвокати от Софийска адвокатска колегия
Съдържание:
І.Увод
ІІ.Принципни положения, основни видове престъпления на честта и анализ на съдебна практика
ІІІ.Изводи
ІV.Препоръки и предложения
V.Приложими международни актове
VІ.Приложима нормативна уредба в България
І.УВОД
Концепцията за „честта” и т. нар. „престъпления в името на честта” са в тясна връзка с традиционните разбирания и практики на групи от общности, обусловени с осъществявания контрол - най-вече върху сексуалните и социални избори на жените и децата, но без да се изключват момчета и мъже, респективно правото им на собствени решения по тези въпроси. Проблемът се разглежда основно във връзка със затворени общности и етническите особености и обичаи изградени в предходни времена, както и във връзка с установилите се със статут на бежанци имигранти от различни националности, в контекста на последните тенденции в Европа.
Настоящото изложение има за цел да представи резултатите от проучването по проект „Противодействие на злоупотребите в името на честта в социален и правен аспект”, да се направят изводи за съществуващото положение, да се поставят проблемите по темата във фокуса на обществото и законодателните органи, както и при необходимост да бъдат изготвени предложения за промени относно превенцията на този вид престъпления, идентифициране на нови идеи и подходи, включително и за насърчаване развитието на повече услуги и инициативи за подкрепа на жертвите.
Международните стандарти относно човешките права , въведени от ООН са изходна точка за изследването ни. Според Върховния комисариат по правата на човека към ООН[1]:
„Наборът от практики, които имат отрицателно въздействие върху здравето на жените и децата и които нарушават международните стандарти за правата на човека, често се споменава като "вредни традиционни практики". Това не означава, че всички традиционни практики са вредни и нарушават човешките права, но когато това се случва, ние трябва да сме в състояние да ги поставим под въпрос и да се справим с тях.”
Методът на изследването включва проучването и анализа на публикуваните в правно-информационните системи[2] съдебни решения, относно дела, съдържащи данни за деяния, с които се засягат най-вече бракът, семейството и младежта. Отграничаването на относимите случаи е на база отразени в самите съдебни решения обстоятелства относно мотивите за извършване на престъплението, както и изрични данни за груповата и етническа принадлежност на извършителите, респ. на пострадалите от извършените дейния. Изследвани са всички публикувани съдебни решения по посочените текстове от Глава Четвърта от НК, за цялата страна, като данните за тях са сравнени с тези, за посочените пет района от страната. Първоначалната цел беше, да се изследва само съдебната практика относно градовете Враца,Търговище, Плевен, Смолян и Разлог, респ. за областите Враца, Търговище, Плевен, Смолян и Благоевград. При прегледа на съдебните решения относно тази таргет-група се установи, че броят на публикуваните такива съдебни решения е малък, което доведе до разширяване периметъра на изследването по отношение на съдебната практика за цялата страна, с цел пълнота и сравнителен анализ на данните. Направено е проучване и на публикувани доклади по въпросите за ранните бракове в България и последиците от тях, както и данни от НСИ[3]. Същите сочат на намаляване на броя на ранните бракове за периода след 2001г. и към 2011г. (когато е извършено преброяване на населението), както на бракове, сключени от лица под 18г., така и съжителствата на тези под 16 г. За съжаление от 2011г. започва плавно и сериозно увеличаване на ранните бракове, които от 315 през 2011г. нарастват на 651 през 2018г. Към 2019г. данните са следните: Общо сключените бракове на лица под 18 г. са 19 мъже и 572 жени. Отчита се намаление спрямо данните от 2018г. - мъже 32, жени 619.[4]
При анализиране на проблема са използвани и данни от доклада „Ситуационен анализ на децата и жените в България” на Уницеф[5]” , както и „Изследване на социалните норми, които възпрепятстват достъпа на ромските момичета до образование”[6], които съдържат информация за въпросите, свързани с последиците от ранните бракове в ромската общност в България. В тях е отразено, че ромската общност населява различни части от страната и може да бъде класифицирана „като междугрупова етническа общност, съставена от групи, метагрупови обединения и субгрупи с със своя идентичност” .
Съгласно цитираните доклади: „Първа и главна задача на момичето е да опази честта (девствеността) си. Този въпрос е решаващ за престижа не само на момичето, но и на цялото й семейство. Девствеността на момичетата при встъпване в брак е от особена важност за ромите, включително и в наши дни, когато това изискване се превръща в един от основните етномаркери на ромите за отграничаване от не-ромите:...
В изследваните области като цяло изискването за девственост се спазва и се посочва както една от основните причини за детските бракове. ”[7]
Проучванията, направени във връзка с ранните бракове и отпадането от училище на младите роми имат връзка и може да се установи, че са последица именно от възприетите модели на поведение и традициите в отделните общности. Както е отразено в докладите:
„Наблюдаваните практики при сключване на брак почти напълно се покриват с описания традиционен модел – изборът на брачен партньор е изцяло в ръцете на родителите и има случаи, в които „момчето се връща от училище и научава, че вече е женен”.
Т.нар. аранжирани бракове, наричани повсеместно от роми и макрообществото купуване на булката, с което се обозначава плащането на откуп на родителите на момичето от бъдещия младоженец, се практикуват от ромски групи в страната, например сред калдарашите и тракийските калайджии. Практиката е била позната сред повечето ромски групи, сред които съществува спомен за плащането на символичен откуп за булката, наречен баб а-хакъ.”
„На места е съществувала и друга форма на сключване на брак, т.нар. брак чрез кражба, който се практикува, когато родителите на момичето не са съгласни да омъжат дъщеря си. В съвремието обаче кражбата е само имитация, момичето доброволно се оставя да бъде „откраднато”.
Изхождайки от предходни анализи и установени практики, характерни за отделни общности и групи, настоящето изследване се фокусира именно върху „уредените бракове” , принудителни бракове и откупа за булка- осъществяващи съставите на престъпленията против брака, семейството и младежта ( чл. 177, 178 НК, чл. 190,191 и 192 НК), които биха могли да бъдат определени като „престъпления в името на честта”, до колкото са свързани със запазването на традициите, свързани с тяхната идентичност, неписани правила или „етно-разграничителен маркер на идентичност, отделящ ги от останалите общности.”[8]
Безспорно е установено, че насилието „в името на честта”, в това число и „престъпления в името на честта” води до социално изключване, отказ от достъп до образование и трудова заетост, загуба на потенциал, а понякога и до загуба на живота. То се корени в неравноправното третиране на властта от страна на момчетата и мъжете - модел, който се диктува от разбиранията, които се коренят в техните общности. Налице е криминализиране на определени действия и включването им в различни състави на престъпления от Наказателния кодекс в Р. България, без обаче, същите да са отделени по този критерий като специален раздел или вид престъпления, обособени в отделна глава.
От друга страна, за пълнота на анализа е необходимо да се разграничат деянията, съставляващи престъпления извършени „в условията на домашно насилие” и тези, които на практика са осъществени „в името на честта”, тъй като в определена част от случаите, особено като изпълнителни деяния, те се препокриват. Общото е, че всички тези престъпления, и в единия, и в другия случай, засягат личността и основните права и свободи на човека. Причините и мотивите за извършване на престъпленията биха могли да се различават. Легално определение на „домашно насилие” се намира в чл. 2 от Закона за защита от домашното насилие[9].
През 2019 година, след като Конституционният съд на Р България обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, се въведе промяна в правната уредба, като се криминализираха определени деяния като такива, извършени „в условията на домашно насилие”. В чл. 93 т. 31 от НК [10] е изброено изчерпателно в кои случаи престъпленията са извършени „в условията на домашно насилие”. Според НК[11] престъплението е извършено "в условията на домашно насилие", ако е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство.” В НК посочените деяния се третират като домашно насилие единствено, ако са били системно извършени. Очевидно е, че те са насочени срещу права и ценности, които са предмет и на т. нар. „престъпления в името на честта”- личната свобода, свободата на волята, личните права и т. н.
В публичното пространство е известен така нареченият „Чадър на позора”, под който са включени неизчерпателно определени хипотези, представляващи, според създателите му, действия, осъществяващи „злоупотреби в името на честта” или „насилие в името на честта”. Видно е, че част от тези действия представляват престъпления, съгласно българското законодателство (така например посочените там като: принудителен брак, незаконно задържане и отвличане, трафик на хора, сексуално насилие, злоупотреба със зестра/откуп и т. н.), друга част е възможно да съществуват като практика в някои общности, но на този етап не са надлежно установени у нас, не е преценена тяхната обществена опасност и съответно- не са криминализирани.
Типичното за някои африкански страни „генитално осакатяване” (т. нар. „мутилация на половите органи”), което се извършва над жени/момичета, не се среща по нашите географски ширини. Имало е отделни случаи в България със заливане с киселина, най-вече над жени, като отмъщение или наказание от страна на извършителите, но не е установено това да са престъпления, извършени „в името на честта“, с цел защита на възприемани културни и религиозни убеждения, или когато е нарушен „кодекса на честта” на семейството или на общността. Ето защо, в настоящия случай описаните в този т. нар. „Чадър на честта” деяния не биха могли да се причислят автоматично към установените в България т. нар. „престъпления в името на честта”.
Следва да се прави разграничение между „престъпление в името на честта” и действия, които не са криминализирани, но представляват посегателства срещу физически лица, изразяващи се в „злоупотреба в името на честта”/или „насилие основано на честта”/. Общото между съвкупностите от престъпни състави, предмет на изследването ни е, че имат една специфична особеност - престъпното поведение е свързано с извършване на насилие „в името на честта“ с цел защита на възприемани културни и религиозни убеждения, или когато е нарушен „кодекса на честта” на семейството или на общността. С оглед направеното разграничение по мотиви за извършване на престъпленията и наличието на изрични данни за груповата и етническа принадлежност на извършителите, респ. на пострадалите от извършените дейния, изследването се съсредоточава до анализа единствено на престъпленията по глава Четвърта от НК по цитираните текстове на закона, посочени по-горе (стр. 5).
Трудността при разкриване и доказване на тези престъпления, е предвид обстоятелство, че голям брой от тях се случват в затворени, или малки общности, в които често поведението не се разпознава като престъпно. Така голяма част от деянията, представляващи престъпления се включват в т. нар. „латентна престъпност”. Така например, в изследване на Държавната агенция за закрила на детето[12], публикувано на 21.02.2017г. се сочи следното: „В хода на реализираната през 2016 г. тематична планова проверка „Ранно съжителство и ранни раждания” в 30 броя дирекции „Социално подпомагане” (ДСП), на територията на цялата страна, е установено, че преобладаващите сигнали за деца, съжителстващи на семейни начала и родили свои деца постъпват от отделите за социална закрила или от друга дирекция за социално подпомагане. Малка част от личните лекари и гинеколози сигнализират ДСП за ранни бременности. Според направения анализ от нея, общият брой регистрирани случаи на ранни съжителства и ранни раждания и на новородените бебета от малолетни и непълнолетни момичета е 853, от които 448 малолетни/непълнолетни момичета, встъпили в ранни съжителства и/или осъществили ранни раждания и 405 новородени бебета. Данните показват, че както и в предходните години, изключително нисък остава относителният дял на сигналите, подадени от личните лекари на децата – по-малко от 1% и здравните заведения – 7%, от общо 1 104 сигнала, разгледани от мултидисциплинарните екипи по Координационния механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца, жертви на насилие или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция, видно от доклад на ДАЗД относно Мониторинга по прилагане на Координационния механизъм за 2015г.
В Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца 2017 – 2020 г. е направен анализ и статистиката показва, че подадените от дирекциите „Социално подпомагане” сигнали до районните прокуратури в страната през 2015 г. за случаи на ранно съжителство с лица под 16 годишна възраст, принуда на дете към съпружеско съжителство, заживяване на съпружески начала от женски пол и др., съгласно нормите на чл. 190 – чл. 192 от НК са 1094, но следва да се отчете, че броят на отказите на прокуратурите по места са 573. Прокуратурата на Република България отчита, че през 2015 г. са образувани 874 досъдебни производства за престъпления по чл. 190 – 192 НК, като в съда са внесени 561 прокурорски актове срещу 619 лица. С влезли в сила присъди/решения са осъдени или санкционирани общо 561 лица. Наказателната репресия е нужна, за да не се чувстват безнаказани лицата, които злоупотребяват сексуално с ненавършили пълнолетие деца”.
Необходимостта от поставяне на проблема във фокуса на нашата общественост и законодателя се поражда от нуждата за утвърждаване на защитата на човешките ценности, каквито представляват човешкият живот, здравето, както и основните права и свободи, прокламирани от международните норми и гарантирани чрез нашето законодателство и правосъдна система. Резултатите от изследването могат да се използват от организации и институции за подкрепа на усилията им за противодействие на тези престъпления и за навременна и ефективна защита на жертвите. Надяваме се, това изследване да послужи като основа за нови методи и единна обща позиция за осъвременяване на превенцията срещу този вид престъпни посегателства.